Чета тук много размисли в най-различни блогове за децата, училището, възпитанието...задават ми въпроси...Въртят се из главата ми най-различни мисли... Сигурно ще ги разделя в няколко постинга, че иначе ще стане нещо огромно :) Най-често ми се върти в главата следната картинка: синът ми беше някъде на 3 годинки, излизаме с него на разходка. Намерихме една площадка с катерушки. Една от тях беше мноооого висока, за кой я бяха правили не знам, такива "стълби към небето" има по армейските полигони. Както и да е...синчето се затичва именно натам и започва да се катери. Наоколо беше пълно с деца, които се ококориха. Майките и бабите им седяха на пейката настрани и чоплеха семки. Аз заставам отдолу под катерушката и започвам да пазя - ако случайно нещо стане, да го подхвана. Дечицата започнаха да мрънкат на майките и бабите:и аз искам! Онези - йок! И викове - за да са по-убедителни. Ама това момченце защо може? Отговор: не го гледайте него, той е лошо момче! И свирепи погледи към мен. Синът ми естествено чува тази новина - че е лошо момче - и спира и също ме поглежда - въпросително. Казвам му: не ги слушай, давай нагоре! Лелките ако можеха, щяха да ме убият с поглед. Качи си се детето догоре, слезе си най-спокойно додолу и се затичка по-нататък. Не може да се каже, че изобщо не ме беше страх. Но много по-силна беше мисълта, че нищо лошо няма да се случи! Както и стана :) Винаги съм била сигурна, че детето трябва да бъде насърчавано да иска, да опитва,да пада, да става...и да знае, че мама или татко (може и двамата :) са наблизо и каквото и да стане, това няма да е трагедия, а просто поредната крачица по Пътя...

Много правилно си постъпила, и аз правя така.
А на майките и бабите, които са отишли да поседят в парка, препоръчвам да походят малко след детето си и да спрат с крясъците. Не си пускат челядта на високото, защото трябва да станат малко и да си нарушат удобството на приказките и кафето.

Дали идав от многото филми, компютърни игри.....
но най вече от дома!
От малко то изпива всичко от родителите си и какво става в къщи...а като поотрасне и ..улицата! Там вече е страшното!
Училищата са безсилни, учителят няма правата соито имаше еднао време а и е унижаван от държавата. Децата това го усещат.
"Ще ме изключите и пак ще ме приемете след време, защото нямате ученици, нямате деца, раждаемост няма а и циганчетата никой не може да ги накара да ходят на училище.
Но повощите им вървят, а ние българчетатта ходим и то още в 7.30 ч сме в час?!
В коя държава е така?
Тогава мрете даскали!"
Това съм го чула с ушите си!
Браво на обществото на политиката ни и на родителите!

... интересно и убедително разказваш! ;)*

въздържах се от някои думи...но ти ги каза.
Аз по принцип не давам оценка на никой - всеки си живее живота, както го разбира (при това - всичко се връща!) ...обаче когато става въпрос за деца, лошо ми става!

Все пак най-важното е семейството, нали?
Когато синът ми тръгна на училище, се оказа, че в класа им има момиченце(!), което псува като каруцар. На първата родителска среща учителката пита майката какво е това нещо. Тя отговори (без особено да страда от това, доколкото забелязах): ами баща й така си говори...Училището и улицата идват след майката и таткото. Много след...
Колкото до "учителят няма правата които имаше едно време"...не знам кой може да отнеме на учителя правото да обича децата...да се раздава за тях. Въпросът как може да става раздаване за такава заплата вече е в друга плоскост...

а не за много обичащата майка- орлица, която не дава свобода на детето си. Понякога това е страх, вътрешна нейна неувереност , че няма да се справи.
При второто дете майката обикновено не повтаря грешките, допуснати при отглеждането на първото- прекалени и ненужни опасения за здравето му, за училището и т.н. Тук примерът е едно малко детенце. Но има майки , които цял живот се грижат за синовете си като за пеленачета. И дори се месят и в интимния им живот. Така че има време за всичко!

Благодаря ти!
Това за грешките го знаем и аз, и той...Съпротивляваме се на философията на мнозинството :))) Като се почне от детската градина, да не говорим за училище - за грешки наказват - червен химикал и двойка! Почти никой не учи децата да пробват, да падат, да стават, да грешат отново и отново и чрез собствен опит да намират правилното решение...Ами то това значи да нямаш капка спокойствие...Много по-удобно е да си имаш добре дресирано стадо от хибридни екземпляри (овца+папагал) (ако си учител), или 1-2 подобни екземпляра вкъщи (ако си родител). Само послушание и никакви проблеми! :)

Нина. Споменът е от отдавна и това момченце вече е цял мъж...Така че сме минали през разни фази на грижи и внимание - до пълна самостоятелност.
Жал ми е за децата, които дори и пораствайки продължават да страдат от комплексите и неуверенността на родителите...