Добромир Тонев

***
Природата намеква свойта женственост
не само с тия обли скални късове.
Тук моите марионетни жестове
показват, че конците ще се скъсат.
Към нея като към девица тръгнахме,
а тя като вдовица си отива,
венчана чрез годишните си кръгове
за времето, което я убива.
Когато се задъхваме в сеното й
и сляпо се кръстосват наште гени -
не сенната ни хрема става откуп
за всички грехове онаследени...
Децата ни ще учат зоология,
навярно астрономия ще учат,
но няма да разбират монолозите
на виещото към звездите куче.
Ще гледат умно зиме стъклописа,
на двора - йероглифите на птиците.
И с носните си кърпи пейзажисти
ще утешават плачещи лозници.
Но неспособни да долавят шепота,
ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.
И в приказките, даже най-вълшебните,
животните ще спрат да разговарят.
Служебни думи и местоимения,
избръснати до синьо, акуратни,
ще заобграждат словото на гения
като бодлива тел край резервати...
О, всички нишки ще се скъсат скоро!
Пътеката към залеза е кратка...
И аз стоя сред плачещите борове
като току-що хванат от гората.

Благодаря ти за Добри Тонев...
Обичам стиховете му!

***

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

Не мога да мисля за него в минало време.
Един от хората, за които физическата смърт не означава край на битието...защото то продължава - в мислите и сърцата на други хора....