Не се питам защо точно днес възкръсна в сърцето ми .
Просто се отдавам на емоцията.

Миряна Башева...

ВИЕ, НИЕ И АЗ   Вие честно ми посвещавате стихове, щом ми стане мъчно. Обща мъката, обща славата, обща - сметката ни в кръчма.   Аз съм ваше момче, момчета! Ваше - духом. И мимоходом. Не настръхвайте в обща четина. Днес мискетът е превъзходен.   Вие доблестно се усмихвате на нахалството - да съм ваша. И си пишем - надменни стихове. Отбраняваме се. И плашим.   Ние с вас сме същински стриди - само трошене ни отваря. Аз обаче ще си отида. Поздравете от мене бара.   Аз ще хвана такси пред ВИТИЗ. Сам-самичка ще се отправя... Поздравете от мен жените си! И изобщо - много здраве. 

НА ТЕЗИ, С КОИТО СЛУЧАЙНО СЕ СРЕЩАМЕ

Помня - кратка, внезапна вечер. Помня, в твоите бегли длани стихва, сякаш на смърт обречено, хладното ми добро държание. Помня - ти ми разкриваш нещо много важно и много просто – гениалното ти усещане, че сме с теб два далечни острова. Помня, няма излишно време да се правим на реалисти. И с готовност за бой приемаме – и в секундите има истина! ………………………… Помня, казваме сбогом – в упор. Почва ден. Той е романтичен. Други казваха – много глупаво, можеше да не се увличате. Много важно, че се разделяме! Важното е, че утре влизаме в други вечери, пренаселени с невъзможна и ясна близост! Аз и днес ще те разпозная с гениалното си усещане – в други, считани за случайни, а напълно редовни срещи. Аз от малка съм си такава – най-щастливата. Чак до скомина. Само името ти забавих. А лицето ти не запомних. 



ПОСЛЕДНО

Вернись вернись туда, где ждут,
Скажи, что счастье есть.
Вадим Шефнер

  Помня първото щастие. Второто.
И десетото... И предпоследното...
Те връхлитаха с шеметни скорости.
И отлитаха още по-шеметно.
Аз оставах на пътя. Прегазена.
Но и нямаше път сред завоите...
Днес, след каменна вечност, си казвам:
тия щастия... не те са моите!
............................................
Ето Мойто: в трънливата бездна
ми изсече път - хилядозвезден.
Изранено, докуца до скута ми
и пустинята прашна избута.
Вдигна лапа, накриво зарасла,
и в душата ми нещо намести.
И сърцето ми стана тържествено,
а челото - високо и ясно.
А гласът ми нечуто се моли:
Не изчезвай, Нещастие мое! 

И една нейна автопародия, която направо ме умили :)

С мене може да е готино!
И страшно...
И върховно!
И съвсем банално...
Може не една и две
горчиви чаши
да изпиеш с мен
невиртуално...

Пък и ти - не ми се види
да си постник...
Колко нежни сайта ли облиташ,
докато вися
за твоя постинг
на буквален пост!
И на молитва.

Затова ме няма.
Няма
да ме има.
Но насън ще чуваш
как в email-а
тихичко прозвънва
мойто псевдо-име.
Както аз
сънувам
Don Michele...