КОНТРАСТНО ЕДНО:

Квартал “Средна Кула” не иска децата от Могилино февруари 26, 2008

След като кметът на Русе Божидар Йотов предложи къщите за децата от Могилино да бъдат построени в квартал “Средна кула”, жителите му започнали подписка срещу идеята. Нямало да могат да понесат тежката гледка. Как щели майките да обясняват на децата си “какви са тези недъгави деца”?

Време е да се освестим, че средните векове минаха. Именно нагласата, че децата с увреждания трябва да се крият, доведоха до случая Могилино. Уврежданията се случват, всеки ден, няма застраховани. Те са част от живота. Нито едно дете не може да бъде крито заради удобството на квартал или град или държава. Когато на майките им се налага да обясняват “какви са тези недъгави деца”, могат да кажат “Това са деца, които имат увреждане. Някои не могат да виждат, други - да ходят. Живеят в тези къщички”. Кое е страшното?

Допълнение от 27.02: Около стотина са протестирали в двора на изоставеното училище, което трябва да бъде срутено за изграждането на къщите на децата, а подписката е с около 400 подписа, според actualno.com.

“Мястото им не е в центъра на Средна Кула и тук няма да ги интегрираме, защото всички знаем как изглеждат” казал жител на квартала.



КОНТРАСТНО ДВЕ:

Крис Дюзошоа разказва

февруари 6, 2008

Крис, белгийският ТВ водещ, заел се да организира тръст за децата в Могилино, ни изпрати следния текст. Това са впечатленията му от посещението му в Могилино заедно с белгийската делегация миналата седмица. Могилино наистина Не искам да оставям впечатлението, че единственото, за което мога да говоря вече е домът за деца в Могилино, но наистина трябва да си изплача душата. Дотам пътуваме в мъгла и сняг. Бъркаме пътя няколко пъти и накрая засядаме. Може би тя - сградата – не желае да идваме? Налага ни се да слизаме от планината на задна предавка и да поемем по друг път, който накрая също се оказва грешен. Смеем се в опита си да скрием притеснението си. Страх ни е от това място. Когато пристигаме, е вече тъмно. Антрето е препълнено с хора, за ефект – мисля, че бяха местни политици и ръководството на дома, а с тях и много фотографи и оператори, хора, които си водеха записки. Българска журналистка ме разпознава и иска да ме интервюира. Изказва поздравления, но не съм сигурен, че е искрена. Може би ми е ядосана. Не желая да говоря с медиите. Искам на първо място да видя децата. Сърцето ми бие в гърлото, когато влизам в първата стая. В десния ъгъл малко дете седи на инвалидна количка, няколко деца танцуват. Ръководството явно се е постарало да създаде впечатление, че тук всеки ден е купон. Разпознавам Диди. Развълнувана е и се усмихва. Носи престилка и напрегнато притиска нова чантичка към тялото си. Сияещото й присъстие още повече издава, че в този дом тя не е на мястото си. В друга стая забелязвам Стоян да се поклаща на един стар стол. Искам да хвана ръката му, но той ме отблъсква. Качваме се в стая с ярка неонова светлина и виждаме децата, които никога не напускат леглата си: едното е с деформации, а другото има синдрома на Даун. Гъделичкам го и той гука от удоволствие, а аз се боря със сълзите си. Едно по-голямо момче, лежащо неподвижно с глава на решетките, ме гледа право в очите. Сърцето ми мръзне. Друго дете стене шумно. Миризмата на урина и бавна смърт е навсякъде около мен. Питам за Васка. Аз и още няколко души отиваме в друга сграда. Тя седи по пижама на малка маса, изпосталяла, с безизразно лице. Заговарям я и тя леко се ободрява. Иска нещо сладко, но аз нямам у себе си. По дяволите. С писклив глас ми казва, че счупеният й крак не я боли вече и че иска да излезе навън. Предлагам да я изведа навън под палтото си или да я увия в одеало. Не ми позволяват. Вместо това я слагат в детска количка и я извозват до съседната стая. После я връщат в първата стя и я слагат на стола й. В съседната тъмнееща баня три деца седят на гърнета. Разпознавам момчето, което седи с глава към ваната. Не мърда. Не смея да мисля колко време седи така самичък. До радиатора виждам две момиченца, които седят неподвижно една до друга. Докосвам малка ръчица с пръста си, малките пръстчета се отварят и грабват моите. Галя главата й. Не мога повече. Бягам навън. Не мога повече и с гръб към стената хлипам.

Никога няма да бъда същият. Не искам да съм недокоснат.

Прочетено на специалния сайт за Могилино: http://mogilino.wordpress.com/

Ние хората сме ужасни същества. Какво им пречат децата? Да обясниш, че на този свят има и лоши неща и нещастни хора?

а не са някаква безлична аморфна маса - да, тогава ще стане съвсем различно.