Един от любимите ми филми е "Индокитай". Който го е гледал, ще си спомни виетнамското момиче, на което отнеха детето, грабнаха й внезапно пеленачето от ръцете. Един от мъжете го изтръгна,вторият запуши устата й, за да не закрещи. Очите й обаче не затвори - бяха пълни с мъка и ужас. Малкото момченце бе отгледано от героинята на Катрин Деньов, а виетнамката стана видна комунистическа функционерка. След двадесетина години тя пристига с делегация във Франция и се среща със сина си. Естественият му въпрос е: защо толкова години не го е потърсила, не го е намерила, как е могла спокойно да живее, да се занимава в политика, след като знае, че детето й е някъде далече -  детето, което така жестоко е било откъснато от нея. Отговорът: стараех се да не мисля за това. Защото иначе щях да полудея.
    Само човек, преживял подобно нещо, може да разбере, че тази жена може би има право на подобна фраза.
     "Няма да мисля за това, защото иначе ще полудея".
     Тази фраза е изплувала безброй пъти в съзнанието ми през първите години на горчивата ми емиграция, когато трябваше да замина от България - не защото умирах от желание да го направя, в този момент ставаше въпрос най-вече за живота и бъдещето на мъничките ми все още деца (не, не става въпрос за варианта - само да не сме в България, дай да духнем нанякъде, където е по-добре)...Тогава нямах правото да обръщам внимание на собствените си усещания и емоции...
      Подтисках ги...Казвах си - няма, не мога да мисля за България, за всичко, което е останало там...защото иначе ще полудея...Това е едно абсолютно реално усещане.
      Отдавна не беше ме спохождало. До преди няколко дни. Вчерашния ден - ден на траурно мълчание, събуди една забравена тягостна болка зад гръдната кост...
      Днес сутринта се събудих - леко и светло...След малко нахлуха мислите...с тях и болката в гърдите - силна, неотслабваща, идваща от хиляди километри, но горяща вътре в мен...Ооо не - казах си, опитвайки се да бъда трезвомислещо-решителна въпреки горчивината - мен работа ме чака, деца, още една работа - трябват ми сили, ясни мисли...само тези емоции и тази болка ми липсват...И пак се сетих за отдавна забравената фраза - да не мисля за това, за да не полудея....
      В следващият момент паметта услужливо ми пъхна под носа думите на един български психолог, случайно чути в едно тв предаване. Ставаше дума за терзанията на хора, пред чийто блок се събирали травестити-проститутки, децата им ги гледали и т.н., но никой нищо не можел да направи - ни полиция, ни местни власти, където и да се обръщали...Та психологът се изказа, че на властта не й е изгодно да решава проблемите. Добре е хората да бъдат в състояние на постоянен лек стрес, лека депресия, да изпитват чувство за безизходица и безполезност на собствените си усилия,такива хора се манипулират по-лесно. Докато вниманието им ежедневно е погълнато от травеститите пред блока, с които нищо не мога да направят, дали ще се сетят за други, по-големи проблеми и ще възникне желание да ги решават; дали при това ще имат поне капка увереност, че ще успеят? Грънци!
      Та така...животът уж си върви, ден след ден, година след година...Тук станало това, там станало онова...Трагедии, жертви...тъга, болка...усещането, че с това не можеш да се бориш, че дори и колкото и да се бориш - все едно нищо няма да стане...Състояние на лек постоянен стрес...Много изгодно състояние. Но изгодно не за теб и не за децата ти.

      Девет човека изгоряха живи. Отидоха курбан. По един човек на милион българи. Да не уточняваме до единица бройка населението на България. В което не всички са българи. И да имаме предвид колко много българи има извън България.
       От кой милион съм аз? Този на Галина? Или от този, за който е станал курбан Даниел? Или проф. Рашев?
       Катастрофи стават навсякъде. Даже в най-благополучните страни. Според теорията на вероятностите, която някои си спомняха тези дни - всичко може да се случи - все някога, все някъде. Според допусканията на бездушната статистика също всичко е предвидимо и логично - на еди-какъв си брой събития (влакови превози да речем) - еди-какъв си процент аварии и жертви. 
        Това, което е "случайност", "вероятност", "статистическа грешка" - на едно ниво - си е абсолютна закономерност на друго ниво.
       Въпросът е как реагират хората и държавните институции в такива случаи.
       Когато съответният министър казва, че ще си подаде оставката, ако бъде доказано, че неговото ведомство е виновно за трагедията...Ама разбира се, ще трябва да изчакаме, може пък да се окаже, че за всичко е виновно Министерството на здравеопазването например. За това, че влаковете са практически без пожарогасители (не само един влак, а масово), най-вероятно е виновен министърът на външните работи. 
       "Безхаберие" и "несвършена работа" в случая са неподходящи думи. Това си е чиста проба умишлено вредителство. А дали умишленото вредителство е резултат на целенасочено, съзнателно действие или бездействие или на тъп непукизъм - това е вече втори въпрос.
       

        Много думи са казани и още много могат да бъдат казани......
        Думи, думи, думи........   
        Които много трудно превръщат тъгата и болката в гняв и ярост.
        Все така ще седим, ще размишляваме, ще пишем....
        А може и да не мислим - за да не полудеем.
        Или   просто защото не ни пука.
        Или просто защото мисълта без последвало я действие понякога е равна на липса на мисъл...