Датата на моята абитуриентска вечер...
   Всъщност едва преди малко ми хрумна да направя някои прости изчисления, след които се оказа, че тази година е юбилейна от завършването на гимназията.
   И закъде днес без спомените?
   За кошмарната рокля, която изобщо не ми отиваше според мен, но за което нямах нито желание, нито сили да споря с майка ми...Една такава рокля с разни воланчета, при вида на които личното ми естетическо чувство се подхилваше ехидно...обаче "това се носело". Шивачката категорично отказа да шие това, което на мен ми се искаше, защото "не се носело". Все пак си го уших - след доста години - за сватбата на приятелката ми - когато 1.майка ми вече не можеше така категорично да взима думата и 2. ура! - това "вече се носеше" -така че и със същата тази шивачка не се наложи даже да споря :)
    За "Тримонциум", в който атмосферата беше наистина като за бал. А на малката сцена - самите братя Аргирови! :)))
    За съученичките ми от "елитни" семейства, които споделяха, че се чудели дали да ходят на абитуриентската, защото били сигурни, че щяло да бъде много селско, но после се оказа, че си било даже много "миличко".
     За качването на Бунарджика - "да посрещаме изгрева на слънцето". Изгрев нямаше - имаше облаци и беше едно мрачничко и студеничко...
     За слизането от Бунарджика - когато това, което ми се въртеше от часове в главата, беше най-накрая реализирано - т.е. сандалите с високите токчета бяха в ръката ми и си мислех, че няма сила на света, която да ме накара да ги обуя отново. Е, от Бунарджика до вкъщи все пак постисках зъби - добре, че разстоянието не е голямо...
      За настроението ми....което изобщо не можеше да се нарече празнично. Всъщност най-точно би било да се каже, че просто нищо не чувствах. Всяка клетчица на мозъка ми се беше взривявала дни наред преди това и главата ми пламтеше, пламтеше, пламтеше. А сърцето беше сковано от леден студ, от ужас, от абсолютно неразбиране как изобщо ще живея по-нататък? Краят на гимназията означаваше фактически и край на първата ми любов - несподелена. Можех да го виждам само в училище, а сега...Когато синът ми беше 10-11 клас, се усмихвах вътрешно малко тъжно - какво съм можела да искам тогава от едно момче на такава възраст? Но тогава естествено не го разбирах...Момчето знаеше, че го обичам, приемаше го, както бих го определила днес - "с дълбоко уважение към мен и чувствата ми", но...не можеше да заповяда на сърцето си нищо...А аз горях, горях, горях...и изгарях... Затова и настроението на абитуриентската, всичките му коли, балони, рокли, токчета, братя Аргирови  минаваха транзит през съзнанието ми и даже като че ли встрани от него.
      Е, след абитуриентската естествено животът продължи...Но това е вече друга история :)