Едно обещано продължение на друг пост:

        Условно си деля хората, с които ме среща животът, на две големи групи: „действащи” и „умуващи”.     
        Делението е условно и без рязка граница, разбира се. Защото и на „действащия” му се налага да умува, за да действува успешно, и на „умуващия” му се налага да действува, за да съществува изобщо.         Разликата между двата типа обаче се усеща – в начина на мислене, в отношението към живота и всичко, което се случва, в емоционалността, понякога даже в движенията, погледа.          „Умуващият” иска всичко да му е ясно от и до, за да започне да действува.  
         „Действащият” действува, знаейки, че такова нещо като „ясно от и до” практически няма – животът е непрекъсната промяна, непрекъснат поток на събития, хора, приятни и неприятни изненади и всичко това много често променя първоначалните ни планове. Подвижността на емоционалния и рационалния интелект на „действащия” му помага да следва живота, а не да се стресира от това, че той все не иска да отговаря на неговите очаквания и планове.         „Умуващият” се страхува – панически понякога - да не би да сгреши. Страх, който парализира и прави невъзможно каквото и да било действие. Защо изобщо да опитва, когато резултатът може да е провАлен. Изгубени напразно време, усилия...Неуспехът може да навреди на самочувствието и самооценката...          „Действащият” знае, че ще сгреши неминуемо в определен процент от своите действия – най-малкото защото резултатът им може да не зависи единствено от него самия. Но и знае, че си струва да опитва – грешките и неудачите са просто необходимият етап по пътя към успеха. Който, ако разчиташ на собствените си сили, знания, умения, материални възможности, по дефиниция не може да дойде бързо, веднага. Воля, търпение, „спортна злоба”, анализ на грешките и неуспехите, вяра в значимостта на поставените цели...и движение – напред – ако не може с големи и бързи крачки – то с мънички и по-бавни, но в никакъв случай – спиране и тъпчене на място. Всеки ден – поне сантиметър напред.           Или се движиш сам по малко, или застиваш парализиран на едно място и тогава животът те задвижва периодически. Но това могат да са много болезнени и неприятни тласъци. По думите на един мъдър човек: „Ако ти се случва някакво „нещастие”, значи си заспал под юргана и животът те разтърсва и те буди”.          „Действащият” винаги е възнаграден за усилията, дори в определен момент, на определен етап от пътя те  да изглеждат безплодни. Всъщност нито едно усилие никога не отива напразно.          Към групата на „умуващите” принадлежат тези, които аз си наричам „страдащите”, сред които е пълно с енергийни вампири – вечно нещастните и неудовлетворените от живота и от хората. 
         Това нерядко са хора с висок рационален интелект, начетени, културни и възпитани и....тотално нещастни. Те могат да обосноват интелектуално своето и вселенското нещастие и неудовлетвореност, като започнат от дълбините на човешката цивилизация  и стигнат до съвременната политическа ситуация. Ако ги попиташ а какво лично те правят, за да внесат някаква промяна в живота си, следва нещо от рода на: „Ама чакай сега....” и нов интелектуален разбор на окръжаващата ни действителност.(Дали действителността изобщо може да е „окръжаваща” или ние винаги сме част от нея е отделна тема :)           Човек не винаги може да направи съзнателен, волеви избор към коя от двете групи да принадлежи. Типичният средностатистически съвременен човек прилича на кораб с ветрила, но без кормило, носен от теченията на живота. Кормилото е собственото ни съзнание, което нито един учебен предмет в училище и вузовете не ни учи как да използваме правилно. Ако и родителите и средата не ни дадат необходимите ориентири, тогава става една......
(Писано без претенции за изчерпателен анализ, от лични впечатления и опит, след  лично трайно присъствие и в едната, и в другата група :)  

навреме и намясто. Ако решим да обясним или оправдаем състоянието си винаги можем да намерим причини. Въпросът е, да се "събудим", да се огледаме, да преценим фактите и след това да решим какво да правим с тях. Много добре написано - точно, ясно конкретно. напълни ме с размишления към коя група съм. Аз обикновено взимам отговорност за своя живот и го подреждам по свой цвят и вкус, но знае ли човек?

" Таланта се оформя в усамотение, характера в пълноводния поток на живота."
Не помня от кой е цитата, но и двата възможни варианта ме е научил живота да ги ползвам, когато ми е възможно усъвършенствам талантите. Когато стане време за действие се надявам да са достатъчни. Често съм срещал хора които се препъват на равното защото отказват да вземат решение дори когато всяко от тях е по-добро от бездействието. Поздрав за постинга, но мисля че двата вида хора са един вид , едните е трябвало да взимат важни решения и с времето са се научили, другите, ако имат шанса се научават навреме.

периодите, в които съм била "умуваща" са били сигурно най-нещастните в живота ми. аз съм си "действаща' и не трябва да забравям да действам без съмнения и чувство за вина, че съм различна :)))

ми е в главата. Това са периодите на колебание. Но понякога нещо узрява и изкача след тези периоди на затишие и след това действието е много по-ефективно.

Благодаря ти за коментара.

Благодаря ти за коментарите.
Да, има такива "периоди на затишие". Добре е да разберем дали и какво действие съзрява в затишието :) и след това да действаме - още по-ефективно.
Поздрави!

"...едните е трябвало да взимат важни решения и с времето са се научили, другите, ако имат шанса се научават навреме".
Прав си (както и за всичко останало в коментара).
Аз се питам все пак: защо едни се научават да взимат важни решения, а други не се научават, а упорито продължават да се "препъват на равното" и ги виждаш след години направо пречупени, смазани от живота.

Явно такива мисли са витаели във въздуха....остава да разберем кой ги пуска там да витаят :)
Така, така - действаме и умуваме в движение :) може би от време на време с мъъъъничко съмнения, но категорично без чувство за вина.