Събличам стерилната своя същност
като случайно наметнато чуждо палто...
(началото на едно отдаавнашно стихотворение)


Събличам от себе си
мъжа и бащата.
Събличам годините 
с цигара в ръката
(ненадеждна спирачка
за женските сълзи).

Събличам очите си,
преизпълнени 
с този наш свят.
Събличам се бавно, 
без да поглеждам
назад.

Събличам острия ум,
като бръснач наточен
от самото ми битие.
Събличам железния дух,
желязната воля...
без да мисля
зле ли е това
или добре.

Събличам от себе си 
кожа след кожа,
факт подир факт,
години и месеци, 
мисъл след мисъл....
Свличам 
всичко,
което 
е трупал животът.
Само 
тогава 
оставам
аз - истинската.
АЗ - ЖЕНАТА.
...така съм орисана.....