***

Минава житото през огън
и се превръща в хляб насъщен.
Жената ражда.
                      И тревога
момчето в жилав мъж превръща.

Боли от всичко. Но със всяка
съблечена от живо кожа
растем.
           И ако има якост- 
тя е от упора пред ножа.

Израстването отболява.
Остават ръб и зрелост,
                                толкоз.
...И ти усмихнат благославяш
всеизцеляващата болка.



Големи снегове

Да стъкнем борови дърва във печката,
това остана
да свършим. Клечица кибрит - и тя
ще пламне разгоряна.
Ще бъде полуздрач  и прелест,
жар-птици с алени крила,
дорде леглото стелеш ти, ще 
затанцуват по тавана.

Единствено със здрачина наметнати,
ще се прегърнем.
Изпуснатото в младостта ще искаме
да си възвърнем,
между признания горещи, във полусън,
с полуслова.
Така ще отлети нощта, преди дори да
се озърнем.

Когато станем сутринта, ще бъде
ясност безпощадна.
От пепелта напразно аз искра ще
искам да открадна.
Но и тогава с благодарност от все
сърце, от все душа
аз ще целуна твойта длан, по детски 
тясна и прохладна.

Ще скръцне пътната врата, пред нас
ще легне пътят снежен.
Все по-далеч и по-далеч, все по-студен
и неизбежен.
Но в нас, невидимо за други,
жар-птици ярко ще трептят
и боров дим, невидим дим ще ни
приспива чист и нежен.



***

В дванайсет през нощта едно кафе...
И в полуздрача две зърна кафени
твърдееха от сладка сласт налени
връз нежна гръд от топло кадифе.

И зад стъклата светла, но сама
блестеше снежна планина отсреща,
а слята с мен, красива и гореща,
огъваше се цялата земя.

И в стона й щастлив потъвах аз,
забравях възрастта си, свойто име.
Минути или векове незрими
крила горещи махаха над нас?

Несвързани, забързани слова.
И тласъци, и блясъци, и трепет,
сияния, стенания и шепот...
Несетно аз излизах от това...

Ах, светлина огряваше света
и аз се връщах нейде от безкрая,
за да остане фразата накрая:
едно кафе в дванайсет през нощта.

АНДРЕЙ  ГЕРМАНОВ

обичам .много.благодаря ти!

Големите са си наистина големи....