Прочетен: 1051 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.08.2008 11:49
Дянко Марков
"Човек звучи гордо"
Горки, "На дне"
Решетки,
решетки,
високи стобори,
и звън от ключалки на клетки,
във клетките - хора
унили
и мрачни
и бледи,
привели гръбнак,
победени.
Комплекс от величие,
зло
и позор
ЗАТВОР!
Нарове,
нарове,
дървени нарове мръсни,
хора по тях като звярове,
зли,
оскотели,
навъсени,
вързани, блъскани хора,
всеки на всекиго - враг.
Отделение второ -
ХО-
РЕ-
МАГ!
Във ъгъла край мръсния клозет
сред кал и смет
получовек лежи зарит.
Краката боси,
тялото обвито
не в дрипи, не!
Разранените, мършави нозе
корема,
голите бедра,
гърдите
навътре хлътнали, изпити,
наболите болезнено ребра
обвива смачкана хартия
вързана с канап.
Главата струпеи покриват
по тялото -
следи от бичове
Разкървавената уста,
жестоко блъсната с юмрук
надава нечовешки вик -
единствен щик,
единствена защита
на хилавия луд.
Една консервена кутия,
ръждясала и смачкана отпред
е цялата му собственост:
чиния,
плювалник,
дори клозет.
Човешкото отдавна мъртво е
в душата на нещастника.
Ума и волята - сломени.
Вярата - угаснала.
Дори и жаждата за свобода
на вързания в клетка звяр
в безцветните очи не блясва...
Но като някаква насмешка дръзка,
или протест,
или проклятие,
по вестника - съдран и мръсен,
опасващ двете му бедра
се мъдрят огненочервените слова
на лозунга познат:
"СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
В НАШАТА СТРАНА!"
Но върху неговата хилава снага
като през някаква чудесна призма
лозунгът в контралозунг се обръща,
и болният,
измръзнал,
мръсен
луд,
от паразитите изсмукан -
изправя се,
издига се,
расте,
застава горд,
могъщ,
велик
и страшен,
жив паметник на живата неправда,
жив паметник на източния бяс,
и в неговия вик -
безумен,
див,
ужасен,
отекват страшните слова:
"СТРОИМ СОЦИАЛИЗМА
В НАШАТА СТРАНА!"
Биография на едно полупоколение
На моите връстници
Ний още живеехме с детските трепети,
играехме с джамени топчета и матадори,
и само понякога
с тайнствен
и боязлив шепот
говорехме
за някое русо момиче
със плитки
и бяла якичка,
което...
"Признай си!
Обичаш".
Край нас - суров, недоволен,
светът се вълнуваше яростно...
Не бяхме с охолните,
Но имахме младост
и вяра,
и грижата беше ни чужда,
излишна.
Ний бяхме шестнайсетгодишни.
Едва се пробуждахме.
Тогаз - ненаситна и лакома -
на нас се нахвърли епохата.
И още със жълт мъх над устните,
и още не вкусили,
как сладко се ражда живота,
ний тръгнахме с прашните роти -
засмени, момчешки редици -
в безсмислена,
обща голгота:
да бъдем убивани,
да бъдем убийци...
Отлитаха слепи години...
Отлитаха стиснали в шепи
безгрижие,
ласки момински,
младолетието ни...
А ние дори ги забравяхме,
живеехме като безсмъртни,
бленувахме бъдното,
сетне заравяхме
убитите
с мечтите
несбъднати...
А как чудесно се мечтае във окопите...
Такъв бе животът ни:
мечти,
мечти,
мечти...
Кал.
Поход в калта.
Сняг.
Бой във снега.
"Велик е нашият войник!"...
А после - след дъжд от олово -
"Шапки долу!"
(Помни, че си
и ще станеш на прах).
"Покойници, вий в други полк минахте"...
Не сетихме, кога край нас утихна.
Замлъкнахме и ний. Не хлипаха
ранени. Беше мир.
Тогаз целунахме земята над убитите
и тръгнахме на поход във живота
да стигнем, да осъществим
без бой, без танков грохот,
своите
и техните мечти.
Но нашите блянове бяха опасни
за новите властници.
Мирът ни посрещна с окови,
със свити юмруци,
със съд.
С тълпи разярени скотове,
и викове: "Смърт!
Смърт!"
Мирът ни обливаше в кърви,
мирът ни убиваше вързани.
О, благословена войната!
Щастливци вий,
които
"в други полк минахте"...
Да носим униформи бе проклятието ни.
И щом мирът ни сне войнишките шинели,
нахлузиха ни други -
на райета.
И пак като преди годините летеха
с проверки вечер,
денем със сигнали:
а вместо мрежи телени,
стоманени решетки
просторите и бъдещето ни преграждаха.
Но ний не питахме,
какво ни утрешният ден вещае,
и вече не мечтаехме.
Тогаз - обезвредени врагове -
затворът ни изхвърли пак в живота.
Но нашето време бе преминало,
в света, дори в родината си бяхме чужди.
И в блъсканицата навън видяхме се изтикани
по скелите,
по изкопите,
в рудниците...
И не постигнали един едничък блян,
ний станахме изгнаници -
бивши хора
и трябваше да се тешим със спомените.
Но ний нямахме дори и спомени...
Кои сме ний?
Къде ни тласкат дните ни?
На синора на двата свята ний стоим -
мъже на четиридесет години.
Телата и душите ни са в рани,
и само споменът за падналите ни е мил,
и само вярата в самите нас ни е останала.
Отпреде ни -
със пръст на спусъка -
стои векът.
Стоим и ний -
в стоманен пояс сме опасани.
Стоим безмълвни,
неподвижни,
полумъртви,
и... бавно угасваме...
Ще ни повика ли епохата пак някой ден,
за да умрем по-смислено...
Поне, за да умрем!...
1962
Дянко Марков, "Заключени слова", София 1992
Снимката е от затворническото досие на Дянко Марков, 1949 г.
Дянко Георгиев Марков е роден на 4 октомври 1922 в град Плевен. Майка му е гимназиална учителка по литература, която оставя професията си, за да бъде домакиня и майка на 4 деца. Баща му е адвокат, на 60-годишната си възраст убит при планомерните масови убийства на интелектуалци и местни лидери, извършени от комунистите след 9 септември 1944, докато двамата по-възрастни негови синове воюват срещу Германия. Дянко Марков завършва Военното на Негово Величество училище. Произведен е в чин подпоручик на 3 март 1944. Участник във войната срещу Германия като летец-бомбардировач от 5-и въздушен полк. Награден с орден за храброст.
Дянко Марков винаги с гордост подчертава, че в момчешките си години е бил легионер. На 11 август 1948 е осъден в процеса за тъй нар. Втори легионерски център, по който са осъдени повече от 70 души, почти всички между 20 и 30-годишни. Политически затворник 1948-1952. След затвора е строителен работник, миньор, стругар, оркестрант.
След 1989 е народен представител от Български демократически форум в коалицията СДС в 37-о и 38-о народно събрание. Бил е председател на БД Форум, председател на Съюза на възпитаниците на ВНВУ-ща, ШЗО и РВГ, главен редактор на списание "Един завет" и на вестник "Истина". Дългогодишен организационен секретар на съюз "Истина". Има син и дъщеря, двама внуци и внучка.
В затвора Дянко Марков записва стихотворенията си с нотен шифър и ги изпраща навън с партитурите за концертите на затворническия оркестър, чието ръководство наследява от Боян Пешев. Стиховете, както и ръкописът на романа "Пътищата са затворени", писан през 1958, са крити в тайници до падането на комунистическия режим.
http://www.decommunization.org/
2. Списание "Маргарита"
3. Красотата на България
4. ОШО - книги
5. Слънце
6. Норбеков
7. ЕВОЛЮЦИЯТА НА ЧОВЕКА ПРОДЪЛЖАВА
8. НЕВЕРОЯТНИ СТИХОВЕ!
9. Светло
10. Бий детето! (прочети!!!)
11. Превенция срещу насилието
12. БУНТАРИТЕ
13. ТАЙНИТЕ НА МАТРИЦАТА
14. Защо се развеждаме понякога
15. lik
16. omtatsat
17. meteff
18. tagarski
19. ignatkan - ДА СТЕ ВИЖДАЛИ ОРЕЛ В ЯТО?
20. Самозащита за жени
21. 101 причини защо я обичаш
22. Десетте бога на простака
23. от двете страни на кожата нещата са едни и същи
24. Сайт ДЕКОМУНИЗАЦИЯ
25. ДРУГИЯТ МИ БЛОГ
26. Самиздател
27. ДИНЯТА - безплатни онлайн преводи
28. REFFINA