Лятото свърши…
   По това време на годината – златната есен – когато бродя 
из улиците на чуждия град, който по малко започва да 
налучква новия си европейски облик, сменяйки асфалта по тротоарите с разноцветни плочки, а мръсните цветове на фасадите – с по-жизнерадостно-ярки...не мога да не си
 спомням предишните златни есени в живота си и да не 
прибавя към думата „златни” още и „пловдивски” – като символ на съвършената есенна 
красота на градската природа. Мирисът на нагретите от 
слънцето тополи, на изсушената от южното слънце трева ме преследва навсякъде заедно с багрите на есенното 
пловдивско небе – леко, копринено-синьо. И тепетата на 
фона на това небе – облечени в зелено,жълто, оранжево, 
кафяво, червено.    Мирисът на родния град,цветовете, осезаването му – вътре 
в мен са, не ме напускат и за миг. Не ме търсете тук и сега – 
няма да ме намерите. Аз съм там – на едно от стъпалата на Античния театър, загледана надолу към дървената църква, милите бели къщички с турските керемиди, булеварда с автобусите, колите и сновящите хора... Тялото ми е тук, но аз – 
АЗ съм там. И нищо не може да ме спре, нищо не ни разделя – време, пространство, сблъсъци и сътресения – исторически и човешки – нищо...    Знам, че след минути, когато поема нагоре по стъпалата, след това – наляво и нагоре – ще стигна до най-приказната къща на Стария град. По-красива, по-топла от нея няма. Защото точно 
тя е нашият приют, нашият свидетел,, спасителен бряг, 
последно пристанище... Целия този път – от Античния театър 
до окъпаната в охрено-златно сияние къща – бих изминала и с вързани очи – денем и нощем, зиме и лете...Стъпалата ми го помнят с отчетливата памет за неповторими преживявания – нашия любим маршрут. Сякаш това пространство, затворено между стария калдаръм, благодатното небе и дуварите на достолепните къщи ни беше отредено специално – на мен и 
теб – нашето място под звездите, единственото място в 
Космоса, където душите ни се сливаха, без да търсят думи за за чувството на абсолютно блаженство, на някакъв неземен 
порив, на сливане с вечността.    Помниш ли тази приказна есенно златна пловдивска вечер, когато сякаш нежно кадифе – теменужено и топло – ни 
обгръщаше отвсякъде и галеше кожата ни; вървяхме с теб 
като замаяни по кривите улички, в мълчалива солидарност с милионите други влюбени по света съзерцавахме звездите, пълната луна, искряща като огромен нажежен портокал; притихнали изпратихме стария ден....   Защо ли ми хрумна да погледна часовника ти?...00.00...Само нули, пустота, нищо...Часовете, минутите, секундите на предишния ден са свършили, а новият още не е заявил присъствието си...Кой знае защо, тези нули винаги ни действаха еднакво...Тази странна неземна минута, докато добросъвестният часовник покаже 00.01, беше най-нашето време – извън този свят, извън това сковаващо ни с постоянните си ограничения време, без жива душа наоколо, насаме с черната безкрайност на загадъчната Вселена, с Луната и звездите, с кадифения въздух и замайващия 
мирис на попилите слънцето дървета...Сплитахме пръсти,вкопчвахме се с теб един във друг като две 
изгубени прашинки – самотни, единствени в Космоса, ничии...      После изведнъж ни стана студено, не ни съгряваше даже двойната топлина на притиснатите ни тела; зъзнехме, сякаш докоснати от ледения дъх на Вселената. Вмъкнахме се в 
моята жилетка :) - аз-дясната ръка в десния ръкав, ти–лявата ръка в левия – и пак тръгнахме прегърнати, постоплени, умиротворени...И аз ти казвах стихотворение след 
стихотворение, а ти ми разкриваше вълшебството на 
светлините и сенките наоколо, на ярките багри и едва 
загатнатите полутонове...И небето вече не беше само черно, 
а – с виолетови, сини, сиви, гълъбови отблясъци. И 
калдаръмът, търпеливо броящ нестихващите ни стъпки, не 
беше студен камък, а блестящ, само наш Млечен път, по който никога вече нямаша да минем...Защото такива нощи се 
случват веднъж в живота...    Помниш ли, помниш ли чудото на нощта, на ласкавата 
копринена пловдивска нощ, когато изморени от стихове, 
цветове, звуци, луни, звезди, дървета, целувки, най-после спряхме пред златната къща, влязохме в огромната ти стая 
(през деня по-осветената й част ти служеше за ателие) и 
спряхме замаяни.
Не включихме лампата, не пипахме нищо, 
нищо не ни трябваше, от нищо нямахме нужда – единствено 
един от друг.    Измъкнахме се как да е от жилетката – посмяхме се, 
естествено – и сякаш изведнъж останали без капчица сила, потърсихме съчувстващия уют, плътната топлина на зеления китеник. Харесваше ми цветът му – винаги ми напомняше за августовска трева – не много ярък, а сега, на лунната светлина – пастелно зелен. Отпуснах се и топлата вЪлна сякаш попи всичката космичност, всичката условност и полуреалност на отминалите мигове. Върна ми собствената ми земна същност, виталност и жажда за живот. В този миг това значеше – жажда 
за любов.    Ти се приближи тихо до мен, ръцете ти, сякаш изведнъж 
станали безплътни, докоснаха косите ми. Знаеше, че обичам 
да ме галиш така – лекичко, нежно, особено докато заспя – по косите, по челото,по лицето...Докоснах лекичко лицето ти с пръсти, обичното ти лице...Обичах едрите ти черти (страшно 
се гордеех, че си толкова балкански, хайдушки красив), 
широкия орлов нос, дебелите вежди, красиво извити над 
тъмните, почти черни очи, с които ме пронизваше постоянно. Необяснимия ти поглед, всяка секунда различен, нов, жив, 
огнен. Скулите с опъната, по мъжки груба кожа. Обичах ги, боготворях ги (как все се мъчех да го скрия!) – скъпите ти 
черти, единственото ми богатство...Обичах те целия:неповторимата ти душа, таланта ти, картините – те си 
бяха живи частички от самия теб, добротата ти, лицето ти, 
ръцете ти...Тези големи, но безумно добри и ласкави мъжки 
ръце, които събираха косите пред лицето ми и отново го откриваха, и пак, и пак...И пак за кой ли път: „Господи, колко 
си хубава!”...И благодарните ми сълзи, и тихият ти глас,и безумната мъка – от чувството, че всичко това е прекалено хубаво, за да е истина, за да продължи вечно.    Екстазът на плътта е нищо – дан на извечния ни биологичен инстинкт. Нищо е в сравнение с взривяващия мозъка, душата, сърцето духовен екстаз, когато целият преливаш от светлина, нежност, топлина и доброта, от благодарност, че са ти 
отпуснати тези мигове на върховно блаженство...Какво по-
свято в този миг от умиротворения, възторжен мъжки шепот:
 „Като икона си”, какво по-истинско от властно-нежната сила 
на любещата жена, укротила хайдушкия пламък в очите, в кръвта...майка, сестра, жена, любима...      Така и не разбрах как се топли през зимата тази огромна 
стая-ателие (а цяло лято кой знае защо си задавах този 
въпрос). Както се казва – не доживяхме...Съдбата подреди поредния си пасианс. Разбъркване на картите, смяна на 
боите, няколко ловки движения с ръцете...И следващият 
кадър на живота ти е съвсем различен...      Сега ни разделят километри и години...Време и 
пространство – в съюз срещу спомена...    Падат безутешни слънчеви листа – есен е. Есен е и там – 
при теб...За кой път вече...    Лятото свърши.  

поздрави...
от мен и от пловдив...
усмивки!

Благодаря ти! :)
Еех, Пловдив, Пловдив...
Усмихни му се от мен! :)

днес е прекрасно..
времето е направо страхотно.. а и толкова много хора има наоколо...
някакво неуловимо очарование...
цари някакво оживление навсякъде...
ще го поздравя от теб..
прекрасен град!

Ааа, стига сол на раната! :)

Страхотно време...и неуловимото очарование е стократно по-силно...

целувки и прегръдки!
и мноооого усмивки!