Кой знае защо в последно време често започнах да се сещам за нея. Даже изрових в “личния си архив” една протрита страница от стар вестник – последният ми спомен за нея…Венета, една от моите колежки в университета. Свръхчувствително и талантливо момиче, което явно не възприемаше примитивизма на заобикалящия я свят. И той й отвръщаше с взаимност. Как се живее в един свят, който не те възприема и който самия ти не възприемаш? 
   През август 1995 отварям поредния брой на в. “Ние жените”. Видях снимката й, до нея – корицата на нейната стихосбирка. Зарадвах се – издала е книга! Започвам да чета статията и ми става все по-трудно да дишам. Самоубила се. В църквата. С пистолета на мъжа си. Още докато учехме се ожениха, той беше курсант. После той – офицер, тя – майка на две деца, не можеща да си намери работа в провинциалния град…
   Хубава статия беше, голяма…Авторката споменаваше, че свещеникът, пред чиито очи се самоубила Венета споделил, че няма друг такъв случай в българската църковна история – човек да посегне на живота си в църква – поне след Освобождението…Това ме бодна особено – през 1995 година се повтаря това, което е било преди Освобождението…човек слага край на живота си в църквата… Кочо Честименски е убил семейството си и себе си, за да не бъдат поругани от турците. От чие поругаване е спасявала душата си, честта си, същността си Венета??? 
   Епатажна постъпка разбира се, явно е разчитала на публичен резонанс. Дали е знаела, че ще затворят църквата, докато дойде някое високо църковно началство, за да я освети и “очисти” след самоубийството? Сигурно не е мислела за това…А за какво ли е мислела…Протест срещу всичко заобикалящо, срещу Бог…
   Още едно подтвърждение на мисълта, че понякога се искат много повече сили и мъжество, за да живееш, отколкото за да умреш.

Ще кажа като cefulesteven: това не е изкуство. Това не е лирика. Още повече - редактирана, сресана и разкрасена...Просто вик на душата...или стон...

Венета
се застреля.
В църквата.
Със пистолета
на Чавдар.
Отлитна там-
в по-хубавото уж
(кой да ти каже – вярно ли е?)
още една
разкъсана душа.

Българийо,
на тебе – малката
малко ли ти бяха
и Петя,
и Пеньо Пенев,
и Веселин Андреев,
и колко още,
колко още
известни и безименни
Поети?
Защо ТУК
(както и навсякъде)
поетите не могат да виреят безнаказано?

Управници, държавници,
все тъй ли ще минавате
“поединично и погрупово”
през
“Приказка за стълбата”
на Смирненски?
…докато съвсем се изродите…
…и нашата България се изроди…

Знам – проблемът е
накратко казано –
наднационален.
С други думи –
мащабът е световен.
Решението на проблема –
също.
навсякъде настъпват
МАСИТЕ
на Ортега - и – Гасет…

И все пак…
Все пак…
Венета се застреля в църквата…
У нас такова, казват,
е било само през турско.


II
“Сега разбирам какво е да си сама с Бог”.
Из дневника на лейди Байрон

Никоя. Ничия. Сама. Със Бога.
Нима – рецепта за щастие?
Безвремие, безпътица, изнемога…
Безвластие!

В душата ми – път на прогресивните анархисти!
Кой казва, че сега сме в диктатура?
Отмина времето на клакьори и артисти.
Безнадеждност, безреалност, безвъздушност.

Бутам душата си с опънати жили.
Напред – в прогресивното измерение.
Дето мъртвите са по-живи от живите тук.
И не знаят какво е да стоиш на колене.

Така може би все пак по-добре е:
Никоя, ничия, сама – със Бога.
Безвременна, безпътна, безнадеждна…
Щастлива – едва ли…Затова пък – свободна!

От клюки, от завист, от хорска низост,
От примитивизъм и възвишено бездушие,
От криворазбрано приятелство, от фалшива близост,
И въобще…изобщо! От човешко присъствие!

Не съм мизантоп. Напротив, напротив!
Но алтруизмът ми е във все по-идеален смисъл.
Години вече се влача из тая пустиня – живота –
и все на ми дава мира едната мисъл:

Напред, в прогресивното измерение!
Заедно с Байрон (и всички с нашата кръвна група).
Ние категорично отказваме да стоим на колене.
Затова сред тълпите двуноги си отиваме тихо от тука.

III
О, време на самоубили се поети.
На кръв и дебилизъм.
На излишен срам.
Ще те запомни ли историята с друго,
освен с това, с което аз те знам?

Наричат ни в очите излишни и ненужни.
Не можем да продаваме и да купуваме добре.
Не стихове и храмове днес са им нужни.
Ръмжат и нервничат – не можем да се разберем.

Привикнали – чревоугодничество на готово,
Спане и плюскане, и бачкане науж…
Днес им е трудно – днес те трябва да се борят
един с друг, със света, понесен като луд

Към своя нов храм – епохата на Водолея.
Светът май поумнява и добрее, но те – не щат…
И аз все тъй се мъча да се смея,
когато ми се плаче и немее,

когато самоубива се Венета…
когато все така отиват си поети –
С куршум в сърцето
или – люшнали въжето…

90-те години на 20 век

Преди години смъртта на една приятелка, Росица Христова, много талантлива поетеса, тя не се самоуби, просто си замина без време, неразбрана, отключи разказите ми които бях престанал да пиша. Заболя ме, много ме заболя, а по нейният път бях тръгнал. Не виждах смисъл да се пише. Никакъв, но си представих последните й часове. Тогава написах един разказ "Несподелени скали", а след него не спрях. Няма и да спра.
Защото е един вид задушаване.
Колкото и да ми се отнема въздуха, не спирам.

Не спирай!

"Още едно подтвърждение на мисълта, че понякога се искат много повече сили и мъжество, за да живееш, отколкото за да умреш."-
това е много вярно... Поне аз споделям подобно виждане (за живота и смъртта)...

сърдечни поздрави от мен и на двама ви :-*

Благодаря ти!:)