С очи на изток, със сърце на юг :: Кървавото лоно на българския държавен комунизъм

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

24.07.2008 11:51 - Кървавото лоно на българския държавен комунизъм - 15

Автор: roksolana Категория: Политика

Прочетен: 805 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 24.07.2008 11:52

Глава трета ГЕОРГИ ДИМИТРОВ И НИКОЛА ПЕТКОВ Голямата, национално-трагична битка, проведена в България между комунистите и демократичната парламентарна опозиция, намира съсредоточието си в личностите на Георги Димитров и Никола Петков. ………………….. Лайпцигският процес в 1933 г. заслужено превърнал Георги Димитров в европейска знаменитост. Поведението му на процеса било дръзко, рационално и впечатляващо за европейската интелигенция и читающата публика. Разбира се, през 1933 г. германският затвор “Моабит” се различавал от Сталиновата преизподня. Георги Димитров чел книги от изненадващо богатата му библиотека и, както писали в пресата, посещавал дори зъболекар. Като знаел, че вината му няма как да бъде доказана, просто защото я нямал, Димитров се държал със самочувствие, вероятно идващо и от неговата убеденост в резонността на германското правосъдие. Несъмнено е, че в очите на демократично настроеното обществено мнение в Европа, което се отвращавало от Хитлер и Гьоринг, Георги Димитров издигнал както своя личен престиж, така и престижа на българската нация. Но заедно с това той получил мощна, интензивна подкрепа от ярки изразители на това мнение – политици, писатели, художници, журналисти. След години ще дойде обаче момент, когато същите журналисти ще се окажат принудени да припомнят на Димитров за подкрепата, която са му оказали, понеже почнал да им прилича на Гьоринг. Така или иначе в 1934 г., когато Георги Димитров напуска Германия и заминава за Съветския съюз, той с нищо доказано не напомня човекът, в който ще се превърне при Сталин. Съветският държавен комунизъм, олицетворяван от Йосиф Висарионович, смачкал гордия победител на Гьоринг и го тансформирал в безчовечен, абстрактен вожд и учител, за когото живите хора са просто наши или чужди, комунисти или фашисти. …………………… Георги Димитров е по моя преценка ужасяващ пример за това, какво може да направи властвуващият държавен комунизъм, сталинизмът, от един истински дотогава човек. Аз споделям както интелектуално, така и нравствено мисленето на стария си приятел професор Георги Гунев, макар да сме стигнали самостоятелно и независимо един от друг – той отдавна живее и преподава в САЩ – до своето разбиране.
“Колкото и лоши неща да са били казвани за Димитров до средата на 30-те години, то със сигурност никой не би могъл да го обвини в кротост или пък в послушание и сервилност по отношение на когото и да било. Този именно образ на Димитров е запечатан в една от фотографиите, направени на Московското летище през февруари 1934 г. Ниско прихлупено бомбе, властно стиснати устни и гордо вдигната глава... Но ето че същият този човек попада в безпощадното менгеме на личност, която съумява в началото да събуди у него страх, малко по-късно и ужас, а впоследствие и да постигне пълното му и безропотно подчинение. Процесът на това толкова противно на самата природа на Димитров превръщане явно е бил бавен и извънредно болезнен.” /Гунев Георги. Към брега на свободата или за Никола Петков и неговото време. С., 1992.; 18/ ……………………… Притихнали до 22 юни 1941 г., понеже Съветският съюз е сключил пакт за ненападение с Германия, комунистите веднага вземат курс на въоръжена борба след тази дата. …….. ….Комунистите, обявили курс на въоръжена борба, нямали почти никаква масова подкрепа, защото тяхната борба се мотивирала с идеологически, а не с национални съображения. И преследването срещу тях било жестоко. В този момент Никола Петков, гледайки далеч напред във възможното развитие на събитията, казал: “В миналото комунистите бяха много мнителни. Ако ние им демонстрираме добрата си воля по отношение на тях и им помогнем сега, когато се нуждаят от съдействие, те няма да забравят това. Те ще се убедят, че ние не сме агенти на реакцията. Те ще разполатаг с конкретни доказателства за нашето съдействие. Освен това днес те се сражават на наша страна. Няма да имаме полза, ако ги изоставим сега, когато те са арестувани, преследвани и убивани. Ние трябва да се противопоставим на репресията, дори и когато не ни засяга лично. Помисли си също за големите резултати от подобно сътрудничество. След победата ние ще имаме доверие един в друг и ще можем да работим заедно като лоялни и равноправни партньори. Пропастта между селяните и работниците, между селото и града ще бъде запълнена веднъж и завинаги.” / Гунев Георги. Към брега на свободата или за Никола Петков и неговото време. С., 1992.; 44/ Това е хуманистична, дълбока и прозорлива мисъл, която Никола Петков формулирал в едно свое писмо до емигриралия д-р Г.М. Димитров. ………………………… В правителството на Отечествения фронт БЗНС “Александър Стамболийски” влиза като съюзник на БРП /к/ също с четирима министри. Завърналият се от емиграция д-р Г.М. Димитров драстично не се вписва в новата политическа ситуация и, както вече писах по-рано, Никола Петков още през октомври 1944 г. е поканен от Георги Димитров да оглави Съюза. В крайна сметка така и става, след като генерал Бирюзов лично декларира пред Гемето, че “по-нататъшното му присъствие в качеството на лидер на най-популярната партия в страната е нежелано.”

Следва