И така, дъщеря ми е студентка.
   Казвам го не за да си изпрося поздравления.
    А като повод за размисъл.
    Когато детето ти завършва/започва определен етап в живота, няма начин да не се връщаш назад във времето, да не те връхлитат спомени, да не си спомняш пътя, извървян до тук. Е, поне при мен е така :)

     И за пореден път си спомням далечната 1990-та. Синът ми беше само на годинка. Второ дете изобщо не влизаше в плановете ни (кой си спомня онези години? какво беше да родиш и да гледаш малко дете? ) И едно малко дете си беше предизвикателство и изпитание...И изведнъж бъдещето човече заявява, че вече е започнало някъде там -  на тъмно и на тайно - живота си. Ама съвсем изведнъж беше. Пазехме се. Много :) Не трябваше да го има това дете! Откъде се взе? Защо? Всъщност това бяха въпросите на бащата и на родата. Моя беше единствено радостта...
     Понеже често ми е доста трудно, да не кажа невъзможно да обясня постъпките и мотивите си на "широката общественост" и на близките, как можех разумно да им обясня защо искам да родя това дете? Защото всички бяха против. Как щяло това, как щяло онова...А аз не исках да я убивам...

       Естествено,беше безумно трудно. Естествено, доизнасяше дрехите на брат си - анцузи, якета...Естествено, намираха се умници, които я питаха (2-3 годишна!) защо носела момчешки дрехи. Ами то дребосъчето не се облича само, майка му го облича, питай нея...Тя така ще ти отговори, че ще ти се отще да питаш повече...Естествено (естествено!) дойде моментът, когато бащата заяви, че аз и децата - това са мои лични проблеми. И що се отнася до парите, и що се отнася до "оправянето" - навсякъде и във всичко... В чужда страна, без НИКАКВА подкрепа от където и да било...И в България не можеш да се върнеш, защото се иска разрешението на бащата да изведеш децата от страната. А той не го дава, това вече го засяга. По-скоро, много удобен вариант му е за манипулация и шантаж...

         А те си растат - моята най-голяма радост, моите слънчица...

         Днес - поредната радост...Детето е слънчево-щастливо.
         А аз за пореден път си мисля: радвам се, че тогава не я убих...