Пътуването Копривщица – София с влак.

   
   Гара Копривщица е на известно разстояние 
от града, така че до нея се ходи c  с маршрутка/автобус. Моята трябваше да 
тръгне в 5.30 сутринта. В 5.25 започвам 
да нервнича, защото от маршрутка няма и 
помен. В 5.27 първо отнякъде се чува 
едно ритмично дрънчене, което след минута 
се  оказва, че е един от характерните белези 
на чаканото превозно средство. В бодър 
ритъм, почти в движение шофьорът 
качва ошашавените от чакане и утринна 
хладина пътници и тръгваме веднага 
под акомпанемента на дрънченето. Молитвите 
ми в онзи момент бяха непосредствено 
свързани с безпокоящия ме кой знае защо 
звук – да не ни попречи да стигнем навреме 
до крайната цел.

   Разгеле, стигнахме.

   
   Гара Копривщица. Касата – затворена. 
Влакът пристига в 6.04, в 5.55 все още никой 
и не мисли да ни продаде билети. Обаче с 
големи букви е написано, нали, че пет 
минути преди тръгването на влака продажбата 
на билетите спира. С дълбаещия като 
свредел мозъка ми въпрос „А кога започва?” 
се запътвам да открия някой с униформа. А, ето 
го, дава път на някакъв преминаващ влак. 
Питам го с учтиво-саркастичен тон: 
„Извинете, билетите във влака ли се 
купуват?”. Поглежда ме господинът  с един 
кротко-медитативен поглед и със също такъв 
тон изрича: „Еми може и тук...”. Свределът най-накрая пробива мозъка ми и 
чрез него и речевия ми апарат намира 
изход в пространството: „А кога?!?” Походката 
му е същата като погледа и тона. Отваря касата. 
До тръгването на влака остават 7 минути. 
Продава един билет. Идва моят ред. 
Човекът се сеща нещо, казва ми „чакайте 
малко” и отива нанякъде. Сега вече аз започвам 
да медитирам. Просто нищо друго не ми 
остава. Хеле, дойде, много учтиво ми 
продаде билет и ми пожела приятен път.

   Излизам на перона, влакът вече гърми в 
Козница, още малко и ще се покаже. Започвам 
да си мисля в кой вагон да се кача, че съм 
станала отвратително рано и мисля да си отспя, 
та да не ме клати много... А, ето го и локомотивът 
се показва от тунела. След него тържествено 
изплува от тъмнината на тунела ЕДИН 
вагон. Натъпкан с – как им казваха сега – роми 
ли беше...Е, поне въпросът в кой вагон да се 
кача отпада. Едновременно с неговото 
отпадане чувам вътрешния си глас: „Ванчеее, 
туй само с чувство за хумор ще трябва да 
се възприема, че иначе лошо!” Ромите едва 
не изпадат от прозорците, да не говорим за 
вече отворената врата на вагона, 
готов гостоприемно да ни приеме. Как да е 
се набутвам малко навътре в коридора, намирам място и за чантата. 
Усещам отдавна забравен аромат. Освен това 
явно във вагона се пуши. Е защо не, това си 
е нещо съвсем естествено, нали? За букет 
на ароматите, връхната нота така да се 
каже. Тръгваме. В ограниченото пространство 
се сещам, че ми трябваше чувството ми за хумор 
и започвам трескаво да го търся из съзнанието 
си. За да ме поощри, ромът вляво от мен 
запалва цигара. Мразя да дишам чужд дим! 
Обаче как да му го кажа? И има ли 
смисъл? Колкото и за малко да съм в 
България, вече съм усвоила, че ромите 
имат повече права от българите. 
Количественото им превъзходство във вагона 
в сравнение с нашего брата е очевадно. 
   Отвличам се с природните картини 
зад прозореца. Мисля си дали да не го 
отворя. Обаче е ранна балканска утрин, доста 
си е студеничко. Виждам, че поне един 
прозорец в средата на вагона е отворен и 
мислено благодаря на околните му роми, че 
не го затварят.

   На следващите две-три спирки ромите 
почти се източват – отиват по работните си 
места с бодра крачка. След още няколко 
спирки намирам място в едно купе и 
отпускам уморена снага.

   
   Вече ми е все едно спи ми се или не. И добре, 
че ми е все едно, защото започва втората 
серия. В купето се е качил един чичко, който 
явно работи в жп бранша и има познати на 
всяка гара. Влакът  е пътнически, така 
че плътността на контактите 
му във времето и пространството е 
гарантирана. Както и на нас – една и съща 
сценка. Влакът спира, чичото с лъвски скок 
се хвърля към прозореца, отваря го и 
отпушва юнашко гърло: „Пешооо! 
(Иване, Драгане....) Здрастииии! Кво 
праааиш?....” Следва стереотипна размяна 
на дълбокомислени реплики и пътниците от 
целия влак-вагон,обогатени с 
незаменима информация тръгваме нататък.

   На една от гарите бригадата кондуктори 
се смени. Един вагон, обслужван от 
четирима кондуктори! Ексклузив! Отпуснах 
се в едно блажено състояние, с усещане 
за разкошно обслужване.

   
   На централната софийска гара спряхме в 
пета глуха. Оглеждах се от прозорците да 
разбера, че сме пристигнали в столицата, 
обаче така и не успях. Но явно това е 
крайната гара, защото всички пътници 
слизат. Значи ще се слиза, Софията е явно!

   Забързах през подлеза към ескалатора. И 
малко преди него беше поставена 
фрапантната точка на това 
зашеметяващо пътуване. Мъж си 
закопчава панталона, СЛЕД като вече е 
излязъл от тоалетната – е наистина го 
бях забравила как изглежда това...

   Мили родни картинки!

еее стига де!по гетата на развития икономически запад се едно,че ви посрещат с хляб и сол!
циганите в българия нямат по-големи права а равни с нашите,за разлика от вас на запад,които ви третират като трета категория хора!

Аз като казвам, че БДЖ е Уникат! Ами Уникат си е! Тези влакчета с по 1 вагон, защото в много направления пъплят такива, трябва да ги слагат на опаковките от кисело мляко и на туристическите брошури за България. Така чужденците наистина ще виждат нещо от времето на Млада Америка.... само дето ромите ще заместват индианците, които преследват железния кон по релсите...

Такова нещо няма. Има само "цигани". Айде стига, вече с това "роми".

Голямо приключение ти е било ;) За Софийската гара и пета глуха - влаковете от Видин/Лом обикновено спират на 12 или 13 коловоз - точно в задните части на географията. Ама веднъж един извънреден влак по извънредното направление Криводол-София се изсипа на 14 коловоз, който няма перон, та като се почна едно пренасяне на чанти, домати, компоти, букети и туби. Разни лелки прещрапват през релсите и се катерят по бая височкия перон на 13ти коловоз (тогава никак не ми се виждаше да е на майната си, все пак има перон - цивилизция)... Та в цялата тая лудница се намеси и някой от високоговорителя: "Бързият влак от Варна пристига на 13ти коловоз, моля пътници, пазете се от 13ти коловоз..." а то цял влак драпа по коловоза да се добере до гарата...

Успяла си да намериш чувството си за хумор :)

Туй човек да си прави някакви изводи без да има достатъчно информация...не мога да му свикна и това е.
Не знам как е по гетата на развития икономически запад и не ме интересува, нямам намерение да ходя там.
И тъй като не съм на запад, а съм на изток, никой не ме третира като трета категория, даже много напротив :)))
Като разберат, че съм българка, просияват и само дето не се хвърлят да ме прегръщат. И започват да си спомнят как били ходили в България и колко им било харесало, каква прекрасна страна, какви прекрасни хора и т.н.

За равните, или по-скоро неравните права мога да си отстоявам мнението, но наистина не ми се затъва в тази тема, защото се стига до една голяма политика, която ужасно вони...

Наистина за малко ми се стори, че се пренасям назад във времето :) Атракция си е!

Абе както и да ги наречем...има ли значение, като си знаем за какво става въпрос...

На мен обаче ми се случи за пръв път, така че си беше атрактивно преживяване...
Жалко, че малко чужденци идват с влак, може да им се включи като атракция в маршрута...Обаче техните влакове май все на първи коловоз пристигат...

О,да! :) Намерих го, разбира се. Тренирана съм :)

"отвличам се с природни картини зад прозореца" - харесва ми:)