Имаше едно време, когато си водех дневници – времето на самопознаване, самоосъзнаване, самоизучаване, самокорекции и т.н. 
    Освен дневниците имах едни тетрадки, в които си записвах разни цитати от книги, които особено са ми харесали. Това започна практически едновременно с дневниците, но под влиянието на страничен човек – учителката ми по български език и литература – другарката Костадинова. Мария Костадинова – много по-късно си дадох сметка, че това е един от хората, изиграли голяма роля в живота ми. А тогава  за мен беше просто една красива жена, уверена в себе си, влюбена в предмета си и в професията си. Между другото, едно от нещата, с които  я помня, е това, че непрекъснато ни повтаряше колко е важна дипломата за осми клас, защото ще ни я искат, когато ще взимаме книжка. По този начин най-вече мотивираше момчетата, на които им беше все тая къде се слагат запетайките и разни други непонятни неща.    Та в пети клас др.Костадинова ни накара да си направим читателски дневници, в които да пишем за книгите, които сме прочели. От време на време ги събираше, проверяваше и пишеше оценки. Бяха едни големи тетрадки, които трябваше да бъдат разделени на няколко графи – кратко описание на сюжета, главни герои, ценни мисли. С течение на времето, до към осми клас, читателските дневници отпаднаха със всичките си графи, но на мен ми остана навика да си записвам „ценните мисли”. Отначало в отделни тетрадки, а после започнах да ги смесвам с дневниците.    Това смесване и разбъркване си беше съвсем естествено, защото някак си се оказа, че с много от хората, писали книги, мислим по един и същи начин  :) Намирах в книгите свои мисли. Но хората си бяха дали труда да ги оформят, подредят, причешат и доиздокарат като за пред хората  :)Така че записвах своите си мисли, но някак погледнати отстрани. Отначало ме стряскаха тези съвпадения, но първото, което ме успокои, беше теорията за „вертикалните поколения” на руския поет Андрей Вознесенски. Във всеки случай в негово интервю я срещнах за пръв път. Смисълът й с две думи – че ако имам възможност да си пообщувам с Пушкин да речем, или с Аристотел, или с Юго, или с Марина Цветаева, или със Стефан Цанев примерно, ще ни бъде много по-интересно заедно и ще има много повече какво да си кажем, отколкото със съседката Сийка от долния етаж, която ми е наборка и би трябвало възрастово и не знам си как още да сме по-близки с нея, отколкото с  тези хора. Да, ама не. Единственото ни общо със Сийка си остава годината на раждането, т.е. от едно поколение сме, но всъщност сме на светлинни години разстояние една от друга по светоглед, емоционална нагласа, интереси и пр.    После и други неща ме поуспокоиха...После постепенно нуждата от дневници отпадна...Останаха само тетрадките с цитатите=отделни мои мисли...После и те отпаднаха...Остана вътрешната тишина...Без нужда от постулати и доказателства, от мотиви, причини и поводи за говорене, от подтвърждаване правотата на собствените ми мисли и от оригиналността на чуждите....Разбрах, че наистина – за най-важните неща - „който говори – не знае, който знае – не говори”. Просто е невъзможно те да бъдат предадени чрез рациото и думите.    Точно преди седмица, беше последният ми ден в България, влязох в една пловдивска книжарница и си купих три книги. Според обичайния ми принцип – купувам книгата, която съм взела, прелистила и...просто не мога да я оставя обратно. Защото чувствам, че това е „моята книга”...     И едната от тези книги неочаквано събуди всички тези спомени – за тетрадките, за вертикалните поколения, за усещането (май е познато на мнозина) – „това все едно че аз съм го писал/а”...      Ерих Фром, „Изкуството да обичаш”...Обичам си го него по начало :) Но точно тази книга не беше ми попадала. Чакала си е момента – наистина ме завари в едно доста обичливо състояние :) бих казала –непреминаващо-неотслабващо-пиково – и до сега...    Прочетох я на един дъх, още преди да стигна до Украйна :)     Отдавна забравеното чувство за съвпадане, съзвучие, единомислие...

    Не помня кой беше казал, че да се опитваш да говориш за любовта е все едно да се опитваш да танцуваш за архитектурата...Фром в книгата си изказва подобна мисъл. Но все пак на моменти имам чувството, че се докосва до нещата, неизразими с думи.       „Тази книга цели да покаже, че любовта не е чувство, което човек лесно може да си позволи, независимо от степента на зрялост, която е достигнал. Тя иска да убеди читателя, че опитите му да обича са обречени на провал, ако не се опита най-дейно да развие своята цялостна личност, за да достигне съзидателна насоченост; удовлетворение в личната любов не може да бъде достигнато без способността да обичаш ближния си, без искрено смирение, без смелост, вяра и дисциплина”  Е.Фром   „Ценните мисли” следват :)    

Както и "Да имаш или да бъдеш" - блестяща дисекция на време на тоталнен срив на ценностите и динамични промени в същностните характеристики на душата човешка, както и на нейните стремления... Обичам Ерих Фром, а за него сетивата ми отвори един мъж, когото обичах, истински...
Поздравления за постинга!

Благодаря ти за коментара! :)
Освен Е.Фром сума ти още хора твърдят, че главното е "да бъдеш" - тогава идва и "имането"...Който има уши, чува...
Същото е и с любовта...Когато ти самият СИ любов,излъчваш и отдаваш любов, тогава и ИМАШ, т.е. получаваш любов, обичан си...

я пресътворяваш във всяко твое дихание - навътре, в микрокосмоса на собствения си свят, и навън -
за да се превъплъти и в макрокосмоса на житейските реалности - озарени с любов, такава, каквато е нужна на всяко едно живо същество...

Этим все сказано... ;)))*