През зимата носталгията не е толкова силна.
   Зимните градове - повече или по-малко - си приличат навсякъде. Сиво, влажно, голи дървета и храсти...
   Но идва пролетта...после лятото...и носталгията разцъфва в цялото й великолепие...
   Защото паметта ти, кръвта ти носят в себе си неща, които ги няма никъде другаде по света...




"Стари къщи с чердаци усмихнати...
...Двори притихнали, стари, калдаръмени..."




"Дъх замира пред портите дъбови...."
И при мисълта за тях...




"Колко глъч помнят белите камъни,
колко тихо е тука сега..."



Керековата чешма

...все тъй
за вода ходя
с белите менци
на копривщенската чешма,
на чешмата на Керека...

И пак /значи - жива съм!/
стиска гърлото ми
горчива тревога -
духът се преселва там -
при боровете,
при Керека...
Духът ми преселва се,
а аз
не мога...


Тази песен понякога ми разтуптява сърцето повече от всичко друго

...че носталгията се дължи на хормон. През лятото хормонът е по-мощен.

Светлата носталгия е богатство на душите ни.