- Извинете, при Вас свободно ли е?

   Сепнах се, бях се замислила, забелязах, че кафето ми отдавна изстиваше...

    - Да, да, разбира се...

   Седна срещу мен. Почти веднага запали цигара, поръча си кафе и портокалов сок. Постепенно изплувах от дълбокия вир на мрачните мисли – към реалния свят. Фокусирах съзнанието. Мислите. Погледа.

   Жена на 35-40 години.Дълга черна коса, дълъг бретон настрани. Лицето й...Окончателно се съвзех. През живота си не бях виждала такова лице (то колко ли ми е животът – 22 години само...) Сякаш светеше отвътре, макар че чертите й бяха доста строги. Но тази вътрешна светлина ги смекчаваше по един особен начин. Светло кафяви очи, дълги мигли, минимум грим. Гледаше някъде в пространството, но имах странното усещане, че с някакво вътрешно зрение ме гледа...Отместих поглед, защото се хванах, че аз самата доста безцеремонно и вече дълго я разглеждам. Сетих се за кафето...отпих.

-         Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

-         Моля? – сепнах се, едва не се задавих със студеното кафе.

-         Не се кахъри толкоз. Няма за какво. Просто няма за какво. Не си струва.

    Хм. Чете ми мислите май. Мислех си, че доста успешно се правя на безгрижна студентка. Освен това...адски мразя непознати да ми говорят на „ти”, дори и да са доста по-възрастни от мен, при това с такъв покровителствен тон...но този път го възприех като нещо съвсем естествено. Може би заради погледа й – майчински нежен, изпълнен с доброта и светлина. Защо ме гледаше така тази абсолютно непозната жена?

      Очите й се смееха. Сякаш я забавляваше моето озадачено мълчание.

-         Нали знаеш, - продължи, отпи от сока – има едно важно
правило в живота. Точка първа: никога не се притеснявай за дреболии. Точка втора: почти целият ни живот се състои от дреболии.

      Да бе – дреболии... На мен животът ми се срутва...Всички мечти, любовта ми, всички стремежи...всичко, всичко...всичко отива по дяволите. Душата ми е кто след земетресение, тайфун, цунами и пожар едновременно...Нямам сили даже да плача вече...Стигат ми силите само да си нося маската, да се правя на весела – все едно че всичко ми е наред, да се усмихвам, когато очакват да се усмихна, да отговарям, когато ме питат, да се готвя за занятията, за изпитите...А да търся смисъла на всичко това, защо го правя...За това отдавна вече нямам сили...Карам я на автопилот. Докато един ден ми писне и изключа и автопилота...

      Мислите бяха същите, както и преди половин час, когато и не подозирах за съществуването на жената, която сега седеше срещу мен. Но безизходният им трагизъм сякаш се беше изпарил. Какво толкова ми беше казала? Някакво правило, което изобщо не ми върши работа. И все пак се чувствах някак си спокойна, защитена, някаква умиротвореност ме обземаше...Седях като хипнотизирана. Огледнах я подозрително. Май не правеше никакви видими усилия да ме хипнотизира. Запали си спокойно нова цигара, имах чувството, че на моменти изобщо не ме забелязва.

     Е, щом ще философстваме...

     - Какъв е изобщо смисълът на живота? – май доста рязко го изстрелях, гледах я право в очите. Бях цялата наежена, гледах направо сърдито май.

     Очаквах, че ще ме погледне покровителствено и ще изрече поредната сентенция.

      Но тя мълчеше. Гледаше ме много сериозно, много внимателно.

-         Как се казваш?

     Още нещо, което адски мразя. Да не ми отговарят на въпросите. И вместо това да ми задават насрещен въпрос. Но сега и това го възприех съвсем спокойно – какво ми ставаше? Може би чувствах, че все пак ще получа отговор на моя въпрос. И в този отговор ще бъде моето спасение.

-         Гергана.

     Не би било лошо да смекча малко гласа. Все пак нищо лошо не ми е направила жената...

-         Гергана...Знаеш ли....Каквото и да ти кажа сега, няма да ми повярваш. Или...за теб това ще бъдат просто празни приказки. Защото това няма да бъде твоята истина. Това е моята истина, моят смисъл...Е, има разни общи положения...но ми се струва, че ти ги знаеш...Всеки сам намира своя собствен смисъл – преживяна, изстрадана истина...Ако го търси, разбира се...ако се замисля...

Мдаа...от известно време бях започнала да завиждам на хората, които просто могат да живеят живота си,без да полудяват от постоянно търсене на смисъла му...Ама какво да правя, като аз не мога така. Опитвала съм – не става.

И казвам нещо, което няма нищо обшо с тези ми мисли:

- А Вие как се казвате?

Пак се усмихват очите й.

-         Шера. Казвай ми Шера.

-         Шера?

-         Да. Защо, не ти ли харесва? – гласът й звънти от някакъв дълбок сребрист смях, макар че едвам се усмихва. – И може на „ти”.

       Шера...Ше-ра...И името такова странно...Като лицето й...като всичко.

       - Аз трябва да тръгвам, - казва ми усмихнато и някак си насърчително. Като че ли усеща, че не ми се иска да става, да изчезва от живота ми – сега ще си тръгне и повече сигурно никога няма да я видя. И сякаш ме подканя да направя нещо – за да я задържа, да не я загубя завинаги... 
                                                 Следва...