История първа: Синдром на придобитата безпомощност. 
Реален експеримент: затворили в клетка мишки и пускали по пода слаб ток. Естествена реакция - паника, търсене на изход. А вратичката затворена. Токът не бил силен, но достатъчен, за да възникне безпокойство, да се задейства инстинктът за самосъхранение и съответно желание да се предприеме нещо. Повтаряли така много пъти и мишките всеки път се втурвали да търсят изход,опитвали се да действат активно,да се спасяват. 
   Но с времето започнали да стават все по-вяли, разбрали, че този ток не ги убива и така или иначе импулсите са кратковременни и след време токът спира.Пък и какъв смисъл от суматохата, щом вратичката си остава затворена и ИЗХОД НЯМА. Просто се притискали към стените и чакали да мине времето на поредния импулс. 
   Когато мишките свикнали с незавидната си участ, при поредното пускане на тока отворили вратичката. Мишките ПО НАВИК веднага се притиснали към стените на клетката и изобщо не обръщали внимание на това, че ИЗХОД ИМА! 
   Защо ли толкова често си спомням тази история, когато наблюдавам реални житейски ситуации?... 

   История втора:Без думи. 
   Реален експеримент: В две съседни клетки затворили по една мишка. В едната от клетките имало малък педал и мишката доста бързо разбрала, че само когато го натиска, може да получи някаква храна.При това безотказно, не по часове и минути, а когато си поиска. Натиска - получава някакво лакомство. Ура! Обаче по едно време забелязала, че когато натиска педалчето, втората мишка, в другата клетка изпитва някаъв дискомфорт, болка, започва да се мята по клетката и т.н.(сигурно и там е имало импулси).  
   Когато първата мишка забелязала тази закономерност, все по-неохотно натискала педалчето, а на втората мишка това струвало все по-големи мъки. В края на краищата първата мишка ПРЕСТАНАЛА да натиска педалчето и съответно да получава храна. 
   Защо ли толкова често си спомням тази история, когато наблюдавам реални житейски ситуации?... 

    История трета:За опитомените слонове. 
    Питала съм се как се опитомява слон - едно такова огромно животно. Как може да бъде удържан на едно място? Наскоро прочетох едно такова обяснение: докато слончето е съвсем мъничко, го вързват яко за крака с една дебела верига,че колкото и да се дърпа, да не може да се измъкне. Докато свикне с мисълта, че ето - вързано е за крака и значи няма мърдане. И така с месеци и години, докато усвои завинаги тази мисъл. После веригата се използва за друго малко слонче, а порастналия слон може да бъде вързан и с обикновено въже. Достатъчно е да помръдне с крак, да разбере, че е вързан. И понеже вече е слон със житейски опит, който знае, че щом е вързан, няма мърдане...той и не прави опити да "мърда", т.е. да се освободи. Докато това въже може да го скъса една обикновена коза - но свободолюбива коза :), несвикнала да стои вързана. Често се питам защо стереотипите, това, което вече "със сигурност знаем" от минал опит (и сме готови с умна физиономия да го съобщим на всички), че е "възможно" и "невъзможно", определя настоящето и бъдещето ни?

Там, вторият експеримент с педалчето и мишките, го има и в по-сериозен за изводи вариант, но и този е интересен...
Защо стереотипите определят настоящето и бъдещето ни? Или: доколко стереотипите определят нашето настояще и бъдеще?
Интересни въпроси - как предлагаш да се търсят достоверни отговори? ;)

Това е тема за книга :))
Защо? Много накратко:
Убедила съм се, че за повечето хора стереотипите са жизнено необходими - дават им опора - нали някак си трябва да бъде обяснен светът наоколо. НО - това са обясненията на родители, учители,книги,преса - готови, предъвкани истини, основани върху МИНАЛ ОПИТ. А животът непрекъснато се променя и поднася все нови и нови предизвикателства (условия на съществуване) и когато се опитваме да прилагаме стереотипни обяснения към новото, заприличваме на животинчетата от историите.
Доколко? Също накратко.
Съществено определят настоящето и бъдещето. Човек, вкопчил се в определени стереотипи (колкото повече висши образования има, толкова повече стереотипи и "железни правила" в главата...изключенията подтвърждават правилото :) губи гъвкавост, способност да реагира бързо на бързите промени и т.н. И какво му остава - да се чувства аутсайдер и да се опитва от свойта си камбанария да обяснява на децата си защо е толкова несправедлив животът. И децата поемат щафетата нататък... Такова едно влияние върху настоящето и бъдещето...
Как да се избегне това? Ами отворено съзнание. Обаче това става или ако мозъкът на детето от самото раждане не е гипсиран от родителите, или - ако това все пак е станало - с години вътрешна, душевна, духовна работа, с много смелост (смелост наистина е нужна!)
И т.н. и т.н. и т.н. :)))

тези неща!!! С какво се занимаваш, Ваня?

Когато имаш време:

http://liternet.bg/publish13/k_kirilov/index.html

Тук ще откриеш моя книга и две статии - ако представляват интерес... ще се радвам да дискутираме... :)))**